Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 5 от Кодекса на труда за някои длъжности, поради особения характер на работата, може да се установява задължение за дежурство или за разположение на работодателя през определено време от денонощието.
Редът за установяване задължение за дежурство и за разположение, максималната продължителност на времето и редът за отчитането му се определят с наредба на Министерския съвет – Наредба № 2 от 1994 г. за реда за установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя (Наредба № 2 от 1994 г).
В чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2 от 1994 г. е предвидено, че дежурството представлява специфична организация на работата при подневно или сумирано отчитане на работното време при спазване изискванията на Кодекса на труда относно междудневната и междуседмичната почивка, а в чл. 10 НРВПО е предвидено, че дежурство се въвежда при необходимост за изпълнение на задачи на предприятието в рамките на установеното за работника и служителя работно време или извън него.
След промените в чл. 139, ал. 5 КТ (обн. ДВ, бр. 107 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г.) отпадна възможността държавата, чрез Министерството на труда и социалната политика да определя категориите работници и служители, които могат да дават дежурства или да са на разположение на работодателя.
Към настоящия момент тази преценка се извършва от работодателя.
Времето на дежурството е работно време за съответния работник или служител, през което той се явява на работното си място и изпълнява работата по трудовото си правоотношение.
В тази връзка е необходимо в съответната длъжностна характеристика за работното място да се определи трудовата функция, включително и за времето на дежурството. Времето за дежурство се определя с месечен график, утвърден от работодателя (чл. 4 от наредбата).
Редът за установяване задължение за разположение на работодателя е установен в чл. 3, ал. 1 до 4 от Наредба № 2 от 1994 г. Времето на разположение означава, че работникът или служителят се намира в състояние на готовност незабавно, когато бъде извикан, да изпълни трудовите си задължения.
Това изпълнение на трудовите задължения е извън работното време на конкретния работник или служител, независимо от начина на отчитане на работното му време. При сумираното отчитане на работното време периодите на работно време и извън работно време са определени в графика и не съвпадат с работни и почивни дни по календар.
Време на разположение се установява, когато особеният характер на работата налага това. С колективния или индивидуалния трудов договор може да се уговори задължение за работника и служителя да бъде на разположение на работодателя си.
Всъщност с колективния трудов договор (КТД) следва да се уговорят длъжностите, които ще бъдат на разположение на работодателя, когато това се налага. А конкретните работници и служители, заемащи съответните длъжности, уговорени в КТД, следва да договорят в индивидуалните си трудови договори, че може да бъдат поставяни на разположение.
Ако в предприятието няма сключен колективен трудов договор, времето на разположение се договаря чрез сключване на трудовия договор или допълнителни споразумения.
Задължение за разположение по правило се изпълнява извън територията на предприятието. Мястото за разположение също се уговаря между работника или служителя и работодателя (чл. 3, ал. 2 от Наредба № 2 от 1994 г.). Времето, през което работникът или служителят се намира на разположение извън територията на предприятието, не се включва и не се отчита като работно време.
Само фактически извършената работа през времето на разположение (при възникнала необходимост от осъществяване на трудовата функция) се отчита и заплаща като извънреден труд.
Съгласно чл. 15, ал. 1 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските за полагането на извънреден труд, дежурство и за времето на разположение на предприятието се издава заповед от работодателя. Тя се съобщава на работниците и служителите най-малко 24 часа предварително.
Времето на разположение извън територията на предприятието се определя с месечен график, утвърден от работодателя (чл. 4 от Наредба № 2). Графикът за време на разположение следва да е съобразен с начина на отчитане на работното време: за работещите на подневно изчисляване – графикът следва да е съобразен с работните и неработните дни по календар.
За работещите на сумирано изчисляване на работното време – графикът за време на разположение следва да е съобразен с работните и почивните дни по графика за работа на лицето. Този извод се налага от факта, че режимът за нормирането на труда, както и за отчитането на работното време са различни за двата начина на изчисляване на работното време.
Разликата е заложена последователно в Кодекса на труда и в подзаконовата нормативна уредба – Наредбата за работното време, почивките и отпуските, Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж. Това разделение отчита спецификите в нормирането, отчитането и заплащането на работното време спрямо двете форми на отчитане на работното време.
То следва да бъде прилагано последователно и при определяне на времето на разположение и дежурство. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Наредба № 2 поставя известни времеви граници, в които работник може да е на разположение на работодателя си.
Максималната продължителност на времето на задължение за разположение не може да превишава: общо за един календарен месец – 100 часа; за едно денонощие през работни дни – 12 часа; през почивни дни – 48 часа.
В чл. 5, ал. 2 от Наредба № 2 е установено, че на работник или служител не може да се възлага да бъде на разположение: в два последователни работни дни и за повече от два почивни дни (но не два последователни дни) в един календарен месец. Тези ограничения в Наредбата следва да се съобразяват и прилагат както за работещите на подневно, така и за работещите на сумирано изчисляване на работното време.
В този смисъл, когато става въпрос за работещи на подневно изчисляване на работното време изразът „два последователни работни дни“ или „два почивни дни“ следва да се приема, че се отнася до работни и почивни дни по календар, тъй като този е начинът на разпределение на работното време.
Когато става въпрос за два последователни работни дни или два почивни дни за работещите на сумирано изчисляване на работното време, то в този случай следва да се имат предвид работни и почивни дни по графика на лицето, които не съвпадат с работни дни по календар.
За работещия на график и на смени почивните и работните дни се определят от неговия график за работа за периода на отчитане, а не от работните дни по календар, респективно неработните и празничните дни по календар, тъй като седмичната почивка на работника или служителя по график не винаги съвпада с почивните дни по календар.
Ограничението за максималната продължителност на времето на задължение за разположение за единица период, независимо от начина на изчисляване на работното време – подневно или сумирано, е фиксирано за период от един календарен месец, както е посочено в чл. 5, ал. 1 от Наредба № 2. Ограничението за часовете е от 100 часа, като графикът за време на разположение следва да се изготвя за отчетен период от един календарен месец.
В ал. 2 на чл. 5 от Наредба № 2 е установено, че на работник или служител не може да се възлага да бъде на разположение: в два последователни работни дни; в повече от два почивни дни в един календарен месец. Тези ограничения могат да не бъдат прилагани в случаите при оказване на медицинска помощ (чл. 5, ал. 3 от Наредба № 2).
За времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя и се намира извън територията на предприятието в място, уговорено между тях, се заплаща допълнително трудово възнаграждение за всеки час или за част от него в размер не по-малък от 0,10 лв. (чл. 10 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата).
В Наредба № 2 не са предвидени ограничения за продължителността на часовете фактически извършена работа през времето на разположение, но работодателят следва да съблюдава изискването на чл. 3, ал. 5 от Наредба № 2, съгласно което при полагане на извънреден труд по чл. 3, ал. 4 от Наредба № 2 на работника или служителя се осигурява минималният размер на непрекъснатата междудневна и седмична почивка.
За пълнота на уредбата на времето на разположение и дежурство следва да се има предвид и задължителната практиката на Съда на Европейския съюз (ЕС), във връзка с разпоредбата на чл. 2, т. 1 от Директива 2003/88/ЕО относно някои аспекти на работното време, според която за работно време следва да се отчита и времето, когато работникът е в дома си или на друго доброволно избрано място, стига той да е задължен след повикване от работодателя да започне извършването на работата си в рамките на няколко минути (в тази връзка Решение на Съда на ЕС по дело C-344/19, Решение на Съда на ЕС по дело C 518/15, Решение на Съда на ЕС по дело C-266/14, Решение на Съда на ЕС по дело C-303/98 и други). Ако работникът или служителят е на работното си място, това време следва да се отчита и заплаща като работно време, а не като време на разположение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар