Доколко работодателят може да налага задължителни правила за „дрескод“ на работното място и какви биха били възможните последици от неизпълнението им?
В следващите редове накратко ще бъдат разгледани различни случаи на въвеждане на правила, свързани с начина на обличане на работниците и служителите, които създават за тях правни задължения в качеството им на страна по трудовото правоотношение.
Вътрешни правила и политики
Съгласно чл. 181, ал. 1 КТ работодателят е длъжен да издаде правилник за вътрешния трудов ред, в който определя правата и задълженията на работниците и служителите и на работодателя по трудовото правоотношение и урежда организацията на труда в предприятието съобразно особеностите на неговата дейност.
Освен правилник за вътрешния трудов ред, работодателят може да издава и други вътрешни актове (политики, инструкции, етични кодекси и т. н.), регулиращи различни аспекти от организацията на трудовия процес в предприятието.
Обикновено именно в такива актове се съдържат и правилата на дрескода за съответната организация, ако работодателят е преценил за необходимо да установи такива.
Възможни подходи са както въвеждането на конкретна и детайлизирана уредба (модели и цветове на костюмите, вратовръзките, дължина на полите и т. н.), така и ограничаването до по-общи правила, например че служителите са задължени да поддържат изряден и спретнат външен вид. Разбира се, колкото по-общи са дадените формулировки, толкова по-голям е и рискът от възникване на спорове относно съдържанието им.
По-конкретно, ако работодателят реши да потърси дисциплинарна отговорност от работник или служител за неспазването на установените правила, ще бъде трудно да се прецени какво включва понятието „изряден външен вид“. Препоръчително е (и често се среща като практика в големи международни компании) определянето на отговорник, към когото останалите служители да могат да се обръщат в случаи на неясноти и колебания.
Работно и униформено облекло
Според чл. 3 от Наредбата за безплатното работно и униформено облекло (НБРУО)
„работно облекло“ се осигурява, за да се запази личното облекло на работниците и служителите при извършване на възложената работа,
а според чл. 4 НБРУО
„униформено облекло“ се осигурява, когато при изпълнение на задълженията се налага отличаване на работниците и служителите от останалото население, както и с оглед дейността на предприятието.
Разпоредбата на чл. 296, ал. 2 КТ определя, че работникът или служителят е длъжен да носи работното или униформеното облекло през работното си време и да го опазва като имущество на работодателя.
Ползването на това облекло може да бъде регламентирано в правилника за вътрешния трудов ред в предприятието или в отделен акт на работодателя, както и в колективен трудов договор. От съществено значение тук е да се подчертае, че неизпълнението на задължението за носене на предоставеното от работодателя облекло в тези случаи представлява нарушение на трудовата дисциплина с всички произтичащи от това последици, т.е. възможност за налагане на дисциплинарни наказания.
Представително облекло
Понятието „представително облекло“ обикновено се свързва с държавните служители. То е уредено в чл. 40 ЗДСл. и чл. 27 от Наредбата за служебното положение на държавните служители (НСПДС).
Съгласно цитираните разпоредби държавният служител има право на представително работно облекло за всяка календарна година.
Стойността на представителното облекло се дава в пари, като изборът и видът на облеклото се осигуряват от всеки държавен служител. Стойността на представителното работно облекло на държавните служители за една календарна година е диференцирана според изпълняваната длъжност. За ръководните длъжности тя е до 450 лв., а за експертни длъжности – до 250 лв. Конкретната стойност на представителното работно облекло се определя от органа по назначаването.
Държавен служител, който работи на непълно работно време, има право на сума за представително облекло съобразно заеманата длъжност и пропорционално на определената в заповедта за назначаване продължителност на работното време. Държавните служители, които имат право на униформено облекло, нямат право на представително работно облекло (чл. 30 НСПДС).
Разбира се, няма пречка и работодателите по трудово правоотношение да предвидят средства за представително облекло на работниците и служителите. Правните механизми за уреждането на тези въпроси са същите като при работното и униформеното облекло.
Специфичното в случая е, че става дума за целеви плащания, които не следва да се разходват за друго, освен за целта, за която са отпуснати. Работниците и служителите обикновено доказват закупуването на представително облекло със съответни разходооправдателни документи.
Самото понятие „представително“ облекло съдържа в себе си идеята за какъв вид дрехи трябва да се използват отпуснатите средства.
Ако работодателят е наложил дрескод правила в предприятието и – на още по-силно основание – ако изплаща целеви суми за осигуряването на съответните облекла, работниците и служителите без съмнение са задължени да си набавят и да носят определения вид и стил дрехи.
Неизпълнението на това задължение отново ще може да бъде скрепено с налагане на дисциплинарни санкции.
Облекло при изпълнение на определени трудови задачи и дейности
Практиката познава и случаи, при които – без да се нарушава изрично установено от работодателя задължение за конкретен стил на обличане при изпълнение на трудовата функция – неподходящото облекло индиректно води до невъзможност за качествено изпълнение на вменените служебни задължения.
Например често се посочва, че строго формалният, класически дрескод е характерен за консервативни професии като адвокати, банкови служители и счетоводители, а упражняващите творчески и креативни дейности лица в сферата на изкуствата или журналистите могат да си позволят по-ярко изразяване на собствената индивидуалност, включено чрез външния си вид.
Може би затова периодично в медиите се появява куриозна информация за недопуснати в обществени сгради журналисти (парламентарни репортери и др.) поради неспазване на установения за тези места дрескод.
В подобни случаи задължението за спазване на определени правила в обличането и визията не е част от съдържанието на индивидуалното трудово правоотношение и не може да доведе пряко до ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя.
То обаче обуславя невъзможност за изпълнение на поставените от работодателя задачи. Като не бъде допуснат в сградата на Министерския съвет, репортерът очевидно няма да може да отрази правителственото заседание. Непредставянето на възложения му материал вече ще може да се характеризира като дисциплинарна простъпка.
Краткият преглед на отделни правила в трудовото законодателство (и в правото на държавна служба), които имат отношение и към външния вид при изпълнението на служебните задължения, ясно показва, че дрескодът на работното място може да има не само препоръчителен, но и правно задължителен характер.
Работникът или служителят, респективно държавният служител може да е субект на задължение да поддържа изискваната от работодателя/органа по назначаване визия по силата на клауза в индивидуалния трудов договор/акт за назначаване или – по-често – като адресат на правилника за вътрешния трудов ред в предприятието (вътрешни правила/заповеди в съответната администрация).
Разбира се, в последния случай, за да бъде ангажирана дисциплинарната му отговорност за неспазване на установените стандарти, е необходимо той да е надлежно запознат с утвърдените вътрешни правила.
Юридическо задължение за носенето на определен вид облекло може да възникне и пряко по силата на закона при упражняване на дейности, за които е предвидено използването на работно или униформено облекло.
Накрая, задължителността на въведения дрескод може да се извлече и от по-общи разпоредби в трудовото право, регламентиращи основни принципи при полагането на труда.
Такива са например задължението на работника или служителя да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи (чл. 126, т. 2 КТ) и принципът на добросъвестността при упражняването на трудовите права и задължения (чл. 8, ал. 1 КТ).
Доколкото изборът на облекло, грим, аксесоари и пр. съставлява част от цялостното поведение на работника или служителя на работното му място, към него също следва да се подхожда добросъвестно и по начин, показващ уважение към работодателя и трудовия колектив.
Доц. д-р Андрей АЛЕКСАНДРОВ, Институт за държавата и правото при БАН
Няма коментари:
Публикуване на коментар